Когато Бог подейства, ще ти се струва, че сънуваш

Псалом 121:1 ”Когато Господ възвръщаше Сионовите пленници, ние бяхме като онези, които сънуват.”

В този стих се говори за завръщането на Израел от Вавилонския плен, който беше продължил 70 години. Преди този тежък период Божият народ живееше в завиден просперитет. Израел се радваше на такова богатство и слава, каквито малко народи са виждали. “Така цар Соломон надмина всичките царе на света по богатство и мъдрост”( 2 Лет.9:22). Храмът на техния величествен Бог беше уникален шедьовър на човешкото изкуство. И нищо чудно – проекта за Божия дом беше даден на Давид по откровение от Самия Господ. Славата, с която Бог въздигна Своя народ беше толкова голяма, че Савската царица остана без дъх “като видя мъдростта на Соломона и къщата, която бе построил, ястията на трапезата му, сядането на слугите му и прислужването на служителите му и облеклото им ... и нагорнището, с което отиваше в Господния дом – не остана дъх в нея” (2Лет.9:3,4). Бог разкриваше Своите благословения в пълнота.

Но ето, че в апогея на своето величие Израел забрави за своя Господ:

“При това всичките по-главни свещеници и людете преумножиха престъпленията си, според всичките мерзости на народите и оскверниха дома на Господа, който Той бе осветил в Ерусалим” (2Лет.36:14)

Бог беше наскърбен от този отговор на Израел за Неговите благословения. Виждайки на къде отиват нещата Той беше верен да ги предупреди:

“И Господ Бог на бащите им ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалееше людете Си и обиталището Си.”(2Лет.36:15)

Заслепени от своето богатство и просперитет свещениците и людете не виждаха надвисналата опасност. Те си мислеха: “Нищо лошо не може да ни сполети. Стените на Ерусалим са непревземаеми. Бог е с нас, ние ще успеем.” Предупрежденията на Божиите пророци в продължение на дълги години попадаха в глухи уши.

“Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гнева Му се издигна против людете Му, така че вече нямаше изцерение”(стих16)

Чашата преля и ето, че бедствието ги постигна внезапно. Техният свят на безгрижност и фалшиви мечти рухна и всичко скъпоценно им бе отнето.

“За това Той доведе против тях Халдейския цар, който изби юношите им с нож вътре в дома на светилището им и не пожали нито юноша, нито девица, нито старец, нито белокос; всичките предаде в ръката му. И всичките вещи на Божия дом, големи и малки, и съкровищата на Господния дом, и съкровищата на царя и първенците му – всичките занесе у Вавилон... А оцелелите от нож отведе у Вавилон, където останаха слуги нему и на синовете му до времето на Персийското царство, за да се изпълни Господното слово изговорено чрез устата на Еремия... докато се изпълнят 70 години.”(2Лет.36:17-21)

Можете ли да си представите какъв обрат настъпи? Тези хора, които живяха в разкош и блясък, във веселие и задоволство, изведнъж се изправиха пред прага на отчаянието, виждайки ужасната действителност на робството. Това беше опустошително за тях, нещо, което трудно можеха да понесат. Стандартът им на живот се сгромоляса на възможно най-ниското ниво. Те бяха опозорени и унижени. Налагаше се да търпят подигравки и присмехи до края на живота си. И това, което може би беше най-болезнено за родителите е, че трябваше да гледат как децата им израстват в тежко робство, а те бяха безсилни да променят каквото и да било.

Нашата страна също е била под хомота на игото. Но докато българите са робували в собствената си родина, то евреите трябваше да живеят далеч то своята земя, далеч от всичко познато. Те бяха окъснати от своя корен. Гордостта им бе погълната от Вавилонската мощ. Бяха загубили всичко!

И въпреки това, дълбоко в душата на Божия народ се крепеше една тиха, но непоклатима надежда за спасение. С течение на времето, сред болка и скръб, упованието им в Бог и в Неговото слово започна да нараства. Поколението, отведено в плен беше измряло и сега младите хора насочваха очите си към Бога на бащите им и очакваха милостта Му. Разбира се, нямаше никакви възгледи за избавление. Вавилонската империя беше сразена от могъщата Мидо-Персия и новото царство беше в своя разцвет. То изглеждаше непобедимо.

Сионовите пленници бяха родени и израснали като роби. Те не познаваха свободата. Не познаваха веселието, смеха и радостта. И ето, че изведнъж, точно в най-мрачния момент, когато изглеждаше повече от невъзможно всякакво спасение, когато техният враг триумфираше по-мощен от преди, Бог възсия величествено в техния живот! Персийският император, докоснат от Всевишния Господ, издаде указ за завръщането на евреите в тяхната родина.

Това беше нещо грандиозно!

“Когато Господ възвръщаше Сионовите пленници ние бяхме като онези, които сънуват.”(Пс.126:1)

Израелтяните се питаха: “Възможно ли е това? Сънуваме ли? Истина ли е, че се завръщаме в святата земя, където ще започнем нов живот? Просто не е за вярване.”

Представете си каква радост, каква еуфория настъпи!

“Тогава устата ни се изпълни със смях и езика ни с пеене...”(стих2)

Избавлението беше толкова славно, че околните народи бяха шокирани: - “Тогава казаха между народите: Велики неща извърши Господ за тях.”(същия стих)

Аз не познавам подобен аналог в историята на света, в който някой пленен народ да е пуснат да се завърне просто ей така. Без битка, без подкуп, без обещания. Нещо повече! Изпращайки ги обратно към дома Персийският цар Кир постанови:

“На всеки, който е оцелял, в каквото и да било място, където пришелствува, нека му помогнат мъжете на онова място със сребро и със злато, с имот и с добитък, освен това, което доброволно би се принесло за Божия дом, който е в Ерусалим.”(Ездра1:4)

Грандиозно нали! Народите трябваше да признаят – Сионовият Бог е велик! Израел също призна:

“Господ извърши велики неща за нас, от което се изпълнихме с радост”(Пс.126:3)

“Бог е “виновника” за нашата радост”- казваха те – “Той е причината за нашето въодушевление. Ние не сме забравени!”

Ситуацията беше неописуема. “Бог е реален” звучеше в съзнанието на всеки израилянин. Еремия пророкува 70 години робство (Ер.25:11) и Бог беше верен да изпълни словото Си! Алелуя.

Това е послание на надежда – Бог е силен и за Него няма нищо невъзможно! Каквито и да са обстоятелствата, нашият Господ е по-голям от тях!

Днес можем да открием с изненада колко е актуална тази история с Израел за църквата в България – както в общ, така и в индивидуален аспект.

В началото на 90-те години имаше едно мощно изливане на Святия Дух в нашата страна. Бог щедро разкриваше Своята благодат на българите и ние бяхме свидетели на много чудеса. Но нещо се случи. В църквите в България започнаха раздори, разцепления, борби за власт и пари, вярващите ожесточено се хапеха един друг, клеветяха се, одумваха се и в резултат на това силата на Бог беше възпрепятствана да действа сред хората и Святия Дух беше оскърбен. Сега духовно се намираме в нещо като “Вавилонския плен.” Разбира се някои няма да се съгласят с това. Те ще ти кажат, че Бог работи мощно в техните църкви, че стават чудеса, че има голямо помазание и т.н. Слушайки ги ще останеш с впечатлението, че небето е слязло при тях. На ако провериш каква е истината, ще разбереш как се опитват да имитират Божието присъствие и как симулират действието на Духа чрез фалшиви проявления. Те търсят заместители на истинското помазание и силата на Бога. Така е по-лесно. Нищо не косва.

Но вижте примера с Израел. Ако радостта на Бога липсва в нашето ежедневие, ако хората, които живеят около нас не ни сочат с пръст и не казват: “Велики неща върши Господ за тях!”, ако хората в България, гледайки църквата, не възклицават: “Бог е жив. Той е велик.” тогава нещо не е наред.

Как е при теб? Има ли области в твоя живот, в които се чувстваш като пленник, неуспявайки да вземеш контрол над тях? Бориш ли се безуспешно с недостатъци, които изглеждат “вечни”? Може би се опасяваш, че няма начин да се променят нещата, че няма да успееш, но запомни това – Бог може!

“Върни, Господи, пленниците ни като потоците в южните страни”(стих4)

За какво ни говори този стих? За желание за промяна. Копней за свободата в Господа! Искай промяна! Ако си се примирил с робството, Бог няма да те освободи. Той те освобождава от твоите врагове, а не от твоите приятели! Така че, не се примирявай с греха и с пленничеството. Това е първата крачка към избавлението.

“Онези, които сеят със сълзи, с радост ще пожънат, онзи, който излиза с плач, носейки мярата семе, той непременно с радост ще се върне, носейки снопите си.”(стихове 5 и 6)

Докато беше в плен Божият народ изпитваше болка и скръб, и проливаше обилно сълзи, заради тежките времена. Те не притежаваха абсолютно нищо в чуждата зема. Изглеждаха нищожни и жалки сред могъщите владетели. И все пак те имаха нещо малко, което можеше да обърне света! Писанието ни казва, че те носеха “мярата семе”! Каква беше тази шепа семенца и къде трябваше да се посеят, за да дадат изобилен плод? В Лука 8:11 Господ Исус Христос каза:”Семето е Божието слово”. Алелуя, Божието слово може да бъде посято на едно единствено място – в човешките сърца. А как се извършва сеенето? В Исус Навин 1:8 четем:”Тази книга на закона да не се отдалечава от устата ти.” Ние сеем чрез езика си, като изповядваме словото с вяра, като се молим и очакваме изпълнението на Божиите обещания. Резултатът, както видяхме, е удивителен. Израел беше свободен. Той се завърна триумфално в земята на обещанията!

Ако искаш да жънеш снопи от радост, ако искаш да се испълнява Божието слово в твоя живот и в твоята страна по такъв начин, че да ти се струва, че сънуваш, ако искаш хората около теб да бъдат докосвани от Божията сила, тогава не се примирявай с робството, изповядвай словото, моли се с вяра и очаквай спасението от Господа! Никога не губи надежда, защото нашият Бог е голям! Той е величествен! Нищо в твоя живот не може да Му попречи да извърши волята Си, щом си казал: “Да. Искам промяна, Господи. Нуждая се от Теб. Избави ме. Очаквам Ти да подействаш.” И когато Бог подейства, бъди сигурен, ти ще бъдеш “като онези, които сънуват”, като че ли е нереално, а истинската промяна в теб ще е вече факт.

7.05.2002 г. Венелин Георгиев